През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По.
       Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“.
      Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“.
      Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“.
      Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват.

По Джеймс Уд, литературен критик
Как действа литературата (със съкращения)

Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване.

Например:
- Какво изобразява литературата/ проблемът за подражанието на реалността.
- Как художественото творчество предизвиква/задейства съпричастността.

Например:
- обогатява езика
- дава познание за света
- задава модели за подражание
- затвърждава вярата в общоприети ценности
- провокира въображението
- кара ни да сме съпричастни на чуждата съдба

      Удивителната българска пещера Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, близо до село Триград и на 17 км от град Девин. Обектът омагьосва хората с възможността да се докоснат до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Пещерата е пропастна и неразклонена. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в гърлото на която от височина 42 метра се изливат водите на река Триградска и образуват най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот това място е наречено Бучащата зала. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон, дълъг повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера.
      Първият опит за влизане в Дяволското гърло е направен през 1962 г. от алпинисти, но изследването е прекратено поради липсата на добро оборудване. Шест години по-късно нивото на река Триградска се покачва значително и тя завлича всичко по пътя си в гърлото на пещерата. Нищо от това никога не излиза на изхода на реката.
      Феноменът се прочува бързо. През 1970 г. двама млади леководолази решават да проучат какво се случва с предметите, попадащи в пещерната река. Двамата влизат срещу течението ѝ , но не се завръщат. Организираната спасителна акция е неуспешна. През следващото десетилетие се правят редица нови опити да бъде разкрита загадката на родопската пещера, но те са безрезултатни. Според гръцки спелеолози тайнствената река излиза в Гърция.
      Българските спелеолози осъществяват интересен експеримент – пускат боя в реката, за да проверят дали ще се появи от другата страна. Според изчисленията им при разстояние от 250 м и при съответните дебит и скорост на течението оцветената вода трябва да се покаже след пет до осем минути. Това обаче не се случва за очакваното време – боята излиза в другия край след два часа. Изчисленията сочат, че водата се губи в протежение на 25 км, но къде – никой не може да каже. Направените различни хипотези остават недоказани. Според една от тях под основната зала на пещерата има друга, по-голяма галерия. Вероятно тя действа като сифон, който непрекъснато върти водата и по някакъв начин я задържа. Но това си остава само догадка.

Например:
- дължината на реката
- дебит на водата
- скорост на течението на водата

      Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш!
      Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд.
      Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча:
   – Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види,
хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали?
   – Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа!
      И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал!
   – Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не
мисли!
      Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур.
      Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж,
разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж.

Например:
- Героят разказвач в продължение на година всеки ден сяда на една и съща пейка, но никой никога не го заговаря.
- Вместо да общуват, когато са заедно, членовете на семейството гледат телевизия.
- Репликите, които членовете на семейството си разменят – „лека нощ“, „довиждане“ – със своята формалност представляват непълноценни заместители на истинското общуване и така разкриват липсата му. 

Отговор: да се върне на село

Например:
- Така се изгражда речева характеристика на героя.
- Героят се саморазкрива чрез речта си.

      В творчеството на Елин Пелин присъства мотива за женската хубост. Сред геройните му
безспорно се отличава Албена. Нейната походка и правата ѝ снага привлича погледа от далече. В едноименната творба от Вечери в Антимовския хан, женската красота поражда греха и последвалото го престъпление. Греховната любов на Албена разрушава семейството ѝ за което тя е заклеймена.

ТЕКСТЪТ БЕЗ ГРЕШКИ:
      В творчеството на Йордан Йовков присъства мотивът за женската хубост. Сред героините му безспорно се отличава Албена. Нейната походка и правата ѝ снага привличат погледа отдалече. В едноименната творба от „Вечери в Антимовския хан“ _ женската красота поражда греха и последвалото го престъпление. Греховната любов на Албена разрушава семейството ѝ, за което тя е заклеймена.