Отговорите на задачите от 1. до 25. включително отбелязвайте в листа за отговори.
Прочетете текста и коментарите в една социална мрежа, за да изпълните задачите от 1. до 16. включително.

      Ученикът Максим Иванов и баща му Стефан Иванов прекосиха Атлантическия океан с изработената от тях лодка. В средата на юни 2020 г. българите отплаваха от Португалия и след 115 дни акостираха благополучно на брега на остров Барбадос на 6 октомври същата година. Двамата ентусиасти изминаха 4444 морски мили с лодката, изработена от фибростъкло в гаража им.
      17-годишният Максим постави световен рекорд за най-млад гребец в света, прекосил успешно океан. Когато пътешествието е започнало, той е бил едва на 16 години и 293 дни. Лодката „Неверест“ на бащата и сина пък стана първата в света океанска лодка, задвижвана само с гребла, която е прекосила Атлантика от изток на запад в сезона на ураганите. С това плаване Стефан и Максим реализираха първата океанска гребна експедиция за България.
      В едно свое интервю двамата разказват, че по време на експедицията преодолели четири тропически бури и урагана „Теди“. Заради силните вълни, течения и ветрове Максим и Стефан прекарали няколко дни на морска котва. Въпреки всички трудности те не изгубили кураж. Всеки ден бил изпълнен с неочаквани изпитания, но бащата и синът не се поддали на отчаянието. Срещали китове и акули, често ги придружавали летящи риби, веднъж наблизо зърнали косатки. По време на плаването спрели само за 10 дни на Канарските острови, за да ремонтират автопилотната система и да отстранят течове в складовите помещения.
      Експедицията на Максим и Стефан премина под знака на каузата за стимулиране на донорството. Гребците застанаха зад кампанията на Министерството на здравеопазването #ДА! ЗА ЖИВОТ!, която има за цел да повиши информираността в обществото за даряването на органи.

Двамата ентусиасти изминаха 4444 морски мили с лодка, изработена от фибростъкло в
гаража им.

Тяхното пътуване съвпада със сезона на ураганите.

Експедицията на Максим и Стефан преминава под знака на каузата за стимулиране на донорството.

В едно свое интервю двамата разказват, че по време на експедицията преодолели четири тропически бури и урагана „Теди“.

Къщята, магазиите, кесиите, сърцата бяха затворени за тях.

Примерни насоки за размисъл:
•нелеката съдба на българските емигранти
• отношението на румънското общество към хъшовете
• отхвърляне и презрение
•неразбиране и липса на съпричастност към хъшовете

ЧЕРЕШИ, разказ от Захари Карабашлиев

      Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги, когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм... Часовете ми – винаги преброени, а селото, така или иначе, няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове...
      Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи, свързани с наследствените ниви и имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо. Качихме се в старата кола на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсетина километра на север от Варна.
      За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни.
      От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.
      Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, тревата е добре окосена, дърветата – поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на
север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената им. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник.
      Качваме се отново на колата и стигаме до това, което бе останало от къщата. Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и храсти правят достъпа до руините невъзможен. Огромното акациево дърво e полуизсъхнало, но все пак е разперило клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина са обрасли с бурени, бурени, бурени...
      Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за дасвършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която са ме водили някога, сега потънала в тишина и бурен.
      Поспрях се пред голямото черешово дърво, натежало от плод, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал. Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши. След малко майка ми казва обезпокоена:
   – Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.
   – Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – За никъде не бързаме.
   – Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.
   – Няма какво да оправяме – казвам.
   – Ама – заеква тя, – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…
   – Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши. Майка, очевидно притеснена, разперва ръце:
   – Как така?
   – Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.
   – Ти?! – възкликва майка ми.
   – Аз.
   – Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!
   – Кога? – Подскачам и докопвам още по-горен клон, още по-отрупан с череши.
   – Когато тръгваше за Америка.
– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея. – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?

руини – развалини
пиедестал – каменна или бетонна основа, върху която се изгражда паметник
оазис – (преносно) тихо и спокойно място